Попада ми журналистически тест със заглавие „Ще има ли изход от политическата криза“, който звучи написан преди дни. Дата на публикуване? 2 юни 2021 г.
Това само по себе си дава ясна отправна точка за разбиране на положението, в което се намираме. Страната е в политическа криза – факт, толкова ясен и толкова мащабно преповторен, че може да се срещне сред фейсбук разсъжденията на практически всеки, претендиращ за важност в обществото – от позабравени анализатори до провалили се кандидат-политици.
След като е ясно какво наблюдаваме, същностно важно е да се открият причините. Защо се стигна до тук? Не „как“ – кратка справка за хронологията на събитията и петте парламентарни избори за две години дава изчерпателен отговор. Въпросът „защо“ иска много по-дълбоко разбиране не само на действащите процеси, но и на генезиса на демокрацията в страната, (не)завършилият преход и дори народопсихологията ни. Ето част от причините, които може да откроим:
Тип избирателна система
Без да навлизаме в територията на скучна лекция по избирателни системи, процесът по който избираме своите народни представители има пряка връзка с разпределението в парламента, който ще се формира. Казано разбираемо, при мажоритарна избирателна система обикновено се формират парламенти от 2, най-много 3 партии, съставящи стабилни мнозинства, способни да излъчат правителство. Недостатъкът? По-ниска представителност на населението, тъй като гласовете за некласиралите се кандидати практически се губят или обезстойностяват.
Възможно решение дава другият основен тип избирателна система: пропорционалната. При нея има бариера за влизане, а избирателите гласуват за партийни листи, които са наредени по преценка на партиите (водачът на листата е определен от партията). Така се натъкваме на нов проблем: фрагментирани парламенти, които могат да буксуват с месеци, преди да излъчат победител, около който да се обединят мнозинството депутати. Ако този сценарий ви звучи познато, то се досещате, че точно по тази система избираме Народно събрание в България.
Или иначе казано: за сметка на това по-голяма част от интересите на различните граждани да бъдат представени, се стига до парламент, който е неспособен да заработи заради прекалена фрагментация. Фрагментация, която точно отразява разделителните линии в обществото и различните идеи кой трябва да „ни изведе от кризата“.
Политическа култура
Ако терминът ви звучи непознат и неясен, не се притеснявайте. В политическата наука съществуват различни дефиниции и дори подходи за изясняването му. Ето определение на български политолог, което дава максимална яснота:
Политическата култура е резултат от цялостна индивидуална и групова дейност по усвояване, оценка, изменение и регулиране на принципите на политическите отношения в обществото. Тя е исторически формирала се съвкупност от явни и скрити представи за различни аспекти на политическия живот, които отразяват: а) политическите знания, ценности и идеали; б) политическите норми и традиции; в) образците на политическо поведение и начините на действие в политиката на личностите и групите, мотивирани от рационалното и емоционалното опредметяване на политическите интереси (Благоева, Бл. (2014), Политическа култура и политическа социализация, в: Основи на политическата социология, УИ „П. Хилендарски“, Пловдив)
Дефинирането на типа политическа култура на българите не е цел на настоящия текст, затова няма да навлизаме в тези дълбоки води. Но дори поставянето на следните въпроси, вдъхновени от същността феномена, може да ни даде важни отговори защо обществото толерира ставащото в момента:
Какви исторически събития са повлияли на формирането на отношението на българите към управляващите? Имали ли сме право да избираме сами управляващите ни и откога?
Има ли качествени разлики между начина, по който Бай Ганьо прави избори и този, по който ги правим днес?
Защо имаме нужда от спасител? Защо обясняваме бездействието си като защитен механизъм?
Какво политическо поведение очакваме от водачите си? Мачизъм или умение за компромисни? Кога политиците ни са правили компромиси, доказали се като недалновидни?
Отговорите може да си даде всеки сам за себе си. Така ще имаме по-ясно разбиране за процесите, които влияят на (не)възможността за съставяне на правителство.
Липса на кадри
В страната ни не се гледа на професията политик сериозно. А по-скоро като на занимание в свободното време. Едва ли бихме се доверили на доктор, който не е завършил медицина, но за сметка на това има много добри контакти в болница, които са му осигурили добра стартова позиция с възможност за растеж. Тук политик се става на принципа „струва ми се, че ще се справя добре и имам един познат“, а не на „Имам знанията и уменията, необходими за решаване на тежките проблеми пред обществото“.
В развитите демокрации трябва да прекараш достатъчно време в административните и партийни структури, за да участваш активно в политическия живот. Тук, за добро или лошо, цензът за влизане става все по-нисък. Толкова години преход и обучение в демократични ценности не могат да изкоренят лакейското мислене „само да ми дадат добра заплата и майчински, пък ще изпълнявам каквото ми се каже“. Партиите се пълнят с кадри, които са готови безропотно да изпълняват, удобно замаскирани под новите, модерни слогани: „да дадем път на младите“ и „ние, младите, сме бъдещето“. Това, разбира се, не е повсеместен феномен, но се случва достатъчно, че да подкопае доверието. Ерата на калинките, за съжаление, е далеч от отминала.
Политическа неопитност
Логично продължение на предишното, когато липсват ярки професионалисти, става трудно да се провеждат политики, които биха били в интерес на гражданите. Политическата неопитност води до невъзможност за преглъщане на егото, правене на компромиси или креативно измъкване от трудни ситуации. Шоуменщината не вдъхва доверие.
Срастване на властите
Принципът за разделението на властите е аксиоматичен в теориите за демокрацията. Или иначе казано: няма демокрация без разделение на съдебната, изпълнителната и законодателната власти. А какво наблюдаваме тук? Прокурорски войни, които едва сега осветяват процеси, за които се говори неформално от години; фалшиви новини, променящи изходи от избори, защото институциите са неспособни да накажат отговорните; фалшифициране на протоколи, за което МВР си затваря очите и още…
Докато не се намери начин за провеждане на истински реформи в съдебната система, в начините, по които институциите си взаимодействат и по които рекрутират кадри, ще живеем един и същи ден отново и отново. Едни и същи избори отново и отново. И едни и същи политически кризи отново и отново.
*Мария Димова е доктор по политология и част от екипа на „Царски Пищови“.
