Часът е 11:58 и аз паркирам на единственото свободно място на ул. “Позитано”. Александър Симов – журналист, политик и бивш народен представител от БСП – е точен и в 12ч. вече сме започнали да дискутираме важните въпроси. Годините опит в политиката, както и множеството дадени и направени интервюта, го правят изключително лесен за комуникиране събеседник. Първото, с което започва, е че не иска да дава универсални рецепти или отговори по книга.
„Хората търсят местната власт абсолютно за всичко – от състоянието на улиците до битовите драми, от залесяването до междусъседските спорове. В това отношение тя е нещо уникално. Затова и към местните избори има по-голям интерес, отколкото към парламентарните. Кметът е властта, която е пред очите на хората, и те го държат отговорен за всичко“.
Хората следва да се обръщат към кмета за качеството на водоснабдяването например. Защото то е в преките му отговорности. Както са и състоянието на градските паркове и на уличната мрежа, общинската администрация и социалните услуги. Симов обобщава: „Има много въпроси, по които трябва да бъдат търсени кметовете, но разбира се, има и специфични такива, по които не следва да бъдат търсени“. Веднага след това дава пример със свой колега от 44-то НС, кметът на Русе Пенчо Милков, и изненадващият отговор, който е получил, когато го е попитал за какво най-често го търсят хората. „Комарите. В Русе те са огромен проблем. Той е стигнал до там, че дори самичък тръгна да пръска като някаква пиар акция. Но се оказва, че това е темата, която най-много вълнува хората“.
Прогнозата му е, че всичко това ще продължи и в бъдеще. “Защото доста от кметовете, дори когато им поставят въпрос не от тяхната компетенция, аз съм виждал това при представители от всички партии, не мога да правя изключения, тръгват да търсят решения.“
Не мога да не се съглася с тезата му, че хората не са длъжни да знаят кое в чии правомощия е. Това поставя следващия проблем: реалната децентрализация на властта. „Откакто се помня като журналист, това е от 2001 година, тази митична децентрализация все се планира. Тя би означавала, че все пак кметът ще има някакъв самостоятелен бюджет, ще е възможно да взима самостоятелни решения. А имам чувство, че в последните години, особено по времето на ГЕРБ, стигнахме до свръхцентрализация на властта“.
Всеки кмет е пряко зависим от финансовия министър.
И това важи най-вече за кметовете на по-малките населени места. Симов дава нов пример, за да илюстрира тезата си: „Кметът на Калофер. Той няма как да обясни на своите съграждани, че е пряко зависим от голямата община, че те трябва да му отпуснат, че той е вторичен разпоредител на средства. ‚Улицата ми е разбита, къде блееш?‘ И това е нещо, което според мен няма да се промени“. Следва още едни пример, този път за опита му като журналист, който изкарва един ден с кмета на Благоевград, по времето Костадин Паскалев. „Репортажът ми стана интересен заради това, с което го занимаваха хората. Дори имаше ситуация, в която един човек го потърси, защото, видите ли, съседът заглеждал жена му“.
Историите, които има за споделяне, са толкова интересни и така леко поднесени, че разговорът свободно преминава от тема в тема и почти не ми се налага да гледам към бележките си. „Сигурно ще бъда милионер, ако всеки път ми даваха по лев, когато чуя, че няма лява и дясна политика в местната власт. За мене това е ужасяващо сбъркано като разбиране. Давам пример.”
„Аз вярвам, че София ще бъде много по-различен град, ако последните години бе управлява от ляв кмет. Най-малко щеше да има общинска жилища политика, а не както сега младите семейства да са оставени на свободния пазар“.
Допълва, че в крайна сметка всичко зависи от личния интерес на всеки гласуващ. „Ако съм обикновен работник, трудещ се, изкарващ си хляба, ще искам общината да бъде социално ориентирана. Ако съм собственик на дребен или среден бизнес, ще искам общината да не ме дере с някакви титанични, големи данъци“.
Всеки опитен политик като Симов знае, че голяма част от хората гласуват по емоция. Те не си задават въпроса „Какво искам да развие този човек“, а се осланят на това дали му вярват, дали има харизма. „Забелязал съм, че като отида в някое населено място и кажа, че съм от БСП, образът на БСП там се формира през образа на кмета. Ако кметът е добър, повярвайте ми, тогава и БСП изглежда добре. Ако кметът е издънка, тогава БСП изглежда като някаква супер ужасяваща организация“.
Симов разказва наблюденията си за случващото се в достатъчно населени места: избират кмет, да кажем от БСП, защото обещава да провежда социална политика. След години на поста обаче, той иска да привлече повече и повече потенциални гласоподаватели и посланията му стават смесица от леви и десни обещания. „Така платформите на всички звучат много абстрактни и се размиват“.
Връщаме се към София, която за него е „типичен пример за разградената дясна политика“. Не разбира защо не могат да се приложат примери от Европа и да се дава повече за младите, стартиращи живота си, както и за семействата с деца. „Буквално преди да започне интимната връзка, ти трябва да си наясно, че ще искаш да имаш дете, да подадеш документи, след това да чакаш 2-3 години, да се справиш с всички останали неща, за да има евентуално детето ти шанс да влезе в детска градина“.
Продължавам с наболял въпрос: излишната бюрокрация и начините за справяне с нея. „Смятам, говорим реалистично, че това няма да бъде решено в близките години. Защото няма политически интерес това да бъде решено. Другата тема, освен за децентрализацията, за която слушах дълги години в журналистическата си практика, е електронното правителство, електронната община. Докато съм жив, вероятно няма да видя електронна община. Поради една проста причина, която опира до дефектите на българския политически модел“. Той пояснява: „В България в 80% от населените места общината е най-големият работодател. Общината е от тази, която осигурява работни места. И когато ти осигуряваш работни места, ти имаш готови гласоподаватели“.
“Електронна община би означавла да намалиш администрацията с две трети. И когато я намалиш с две трети, това ще има удостоверение за гражданите, но прави изборите непредсказуеми.”
Това, което се случва на практика, е потвърждава тезата му. Бюрокрацията прогресивно се увеличава, без да има по-голям обем от работа, най-малко заради навлизането на новите технологии, които би следвало да улесняват всичко. „Това е превърнато в практически нерешим проблем, който обаче с политическа воля може да се реши за месец. Но за съжаление системата убива и най-добрите намерения“.
Несъмнено мрачна прогноза. И практики, които съм виждала репликирани в академичния живот. Не можеш да си позволиш да си твърде строг, защото няма да останат студенти, които да ти плащат заплатата. Едновременно не можеш да смъкваш много критериите, за да има дипломата стойност. Тънък баланс. „Ето това е част от деградацията на България, за която говоря. Същото е и в журналистиката. В един момент си викаш, аз веднага ще бъда честен и безкомпромисен, ще съм на страната на истината. Но многократно съм виждал колеги, които… да кажем, че когато имаш рекламодател, се правиш, че не забелязваш определени неща“.
Засягаме и темата за кохабитажията между държавната и местната власт, т.е. когато правителството и кметът на конкретния град са от различни партии. Има ли значение това?
„Смятам, че в идеалната държава или може би в държава с по-ярки изразени демокрации в институциите, въпросът за кохабитацията не би трябвало да съществува по абсолютно никакъв начин. Защото няма значение нито коя партия е на власт, нито от коя партия е кмета. Те трябва да могат да работят заедно“.
Но действителността отново е различна. За Симов, Бургас е типичен пример „Дълбоко не оспорвам качеството на кмета Димитър Николов. Чувал съм, че е добър кмет. Много хора го харесват. Но това няма как да не отмени факта, че Бургас беше приоритетно развиван и в течение на години се изливаха проекти там. В същото време знам за градове и хора от други партии, на които проектите не се одобряваха, режеха им бюджетите и всичко останало. И това е проблем за българската политическа система. Да не говорим и за друг феномен. Много често съм виждал как правителството буквално измъква кмета от партия на опонент и го превръща в свой кмет“.
Това променя и нагласите на избирателите. „Когато става въпрос за местни избори, хората казват “на власт е ГЕРБ, ще гласуваме за кмет на ГЕРБ, защото искам улицата ми да бъде оправена, защото искам водопровода да бъде оправен”. Това съществува като разбиране. И може би в някакво далечно бъдеще може да се промени“.
Когато говорим за места власт, разпределението на местния бюджет е от ключово значение. Макар Симов да признава, че не е експерт по темата, счита, че не може общинския бюджет да се разпределя като този на държавата: „Ти не си град-държава, че да се ползва същия механизъм“. За него следва да има проектно бюджетиране, да е ясно конкретна година какво ще е приоритет и там да се насочват най-много пари. Но проблемът в повечето случаи е, че пари не достигат и много общини са хронично недофинансирани. „За да се промени това обаче се изисква сериозен разговор за приоритетите на местната база. За нейната независимост и отделеност от централната. А това е част от един много по-голям разговор по принцип за регионалното развитие на България“.
За Симов ние българите сме се отучили да водим разговори за важните проблеми, но можем с години да се караме за миналото. „Важно е например как се получи така, че между Видин и Бургас да има такава титанична разлика. Защо градовете от румънската страна на Дунав, където е Видин, не са в такова състояние? Къде сме сбъркали? Какво е различното?“.
Съгласявам се, че има дефицит на поставяне на истински важните въпроси. Говори се по опорни точки, а не по конкретните решение. Това ни води и до качествата, които трябва да притежава един добър кмет. „А, това е хубав въпрос. Знаете ли, не съм се замислял.”
„Смятам, че кметът трябва да има познания по архитектурно градоустройство, инженерни науки и трябва да е специализиран в социалната сфера. Няма, разбира се, човек, който да има всички тези образования накуп. Но смятам, че те са най-важните при определяне на политиката на една община“.
А по отношение на платформата за местните избори? „Аз съм помагал в писането на няколко платформи за различни мои познати, виждам колко е трудно да се формулира, защото тя изисква много по-задълбочено знание от писането на платформа за национална политика, например. В общината, ти първо трябва да познаваш конкретния проблем. Най-важното трябва да знаеш, защото хората винаги ще те питат, от къде ще намериш пари за него. Не стига просто да знаеш, че има проблем с градският транспорт, а да имаш представа, как точно ще го решиш, каква трябва да е реформата в него.”
Последният ми въпрос акцентира на друг проблем. Защо гражданите да гласуват за местна власт? Какво печелят и как ги афектира? „След толкова десетилетия демокрация съм потресен, че този разговор продължава да се води. На всяка кампания. Защото, ако искаш да имаш претенции към една власт, покажи ангажимента си към нея. Стигнал съм дотам, че да отказвам да слушам политически позиции и недоволство на хора, които не са отишли да гласуват. Защото недоволството се изразява на избори. И никой да не ми говори, че няма избор и че няма за кого да се гласува. Христос няма да дойде да стане кандидат“.
Завършва и споделяйки другата гледна точка: „Разбира се, не искам да стоварвам всичко върху хора. И те са отчаяни, обезверени. Тъй като с години не са видяли някаква реална промяна. Но въпреки всичко, гласуването е основният инструмент на демокрацията. Няма друг. Ако беше измислен – да го приложим. Но ако не изразиш отношения към случващото се, ти позволяваш на всякакви мошеници, политически шмекери да вземат властта. И да репрезентират не твоите идеи, а само собствените си интереси“.
Последният му паралел е много истински: “Както и в любовта: Някой път връзката ще те разочарова. Някой път страдаш, но това не те отказва да търсиш отново човек, с който ще бъдеш щастлив. Точно така е и в политиката. Да, част от твоите избраници ще те разочароват, със сигурност е така. Няма как да гласуваш само за ангели. Но пък това не може да те откаже да търсиш реализация на идеите си за начина, по който си представиш тази държава”. Няма как да не се съглася.
Авторът Мария Димова е доктор по политология и част от екипа на „Царски Пищови“.
